Posts Tagged ‘спомени’

спомен

10.01.2011

кучето ми умря
съвсем несправедливо
сега мога да засея цветните лехи
в градината на лозе
и да протегна крака
съвсем спокойно
в металния шезлонг от времето на баба ми
тя обичаше котки

Advertisements

3

12.03.2010

тропотът на конски копита
озадачава градските улици
а мен ме пренася извън паралелите им
и си мисля за мъжа
чийто кон е бил продаден на файтонджия
за да може една майка да отгледа детето си

12.03.2010

Бе… глупости

10.11.2009

Вчера слязох в мазата да поровя из застинали саксии, прашясали буркани омния, въженца, коркови тапи, сдъвкани и изплюти обувки, повече паяжини, няколко списания и… се натъкнах на ключ. Не беше мой. Нямам спомен да е бил от врата, която да съм отключвала. Гледах го, гледах го, прехвърлях го от ръка в ръка, както прави дъщеря ми с играчките, преди да ги налапа и да се развика самодоволно. Хоп, изпуснах го. Озовал се отново на дланта ми, той сякаш залепна там. Откъртих го със свободната ръка. Погледнах ръждясалата диря, оставена между линиите на ръката ми. Ето тук, викам си, започва новата хиромантия. Та така. Между глупостите в главата си открих едно долапче. Без да го мисля нарочно. Дръпнах го за дървената дръжка, не се отвори. Читателят вече се е досетил за къде е ключът. Наистина. От долапчето изплуваха детски спомени, младежки пориви (и устреми, ха-ха), малко поотраснали болежки, сума ти озъбвания и усмивки, за сълзи да не говорим… Вторачих се, та гледах, гледах… Цяла сутрин загубих в намиране. На връщане или завръщане. След няколко часа или века, и аз не знам, се почесах по главата и изтръпналите ми крака ме отнесоха в реалността. Няколко етажа по-нагоре. Погледнах се в огледалото – да не би да съм се сбръчкала, да видя аз ли съм. Аз си бях. Само една ръждива следа грееше на главата ми. Как да обясня на мъжа си сега, че не съм се боядисвала!

10.11.2009

24.07.2009

Всеки паднал косъм от лятото на спомените ми е нишка от преждата за зимния ми пуловер.

05.08.2004

Споменът за всичко онова

23.07.2009

Дойдох да видя морето, да го докосна, да ме погали вълна, да ме освежи дъхът му. Опитвам се да съживя спомена за отминалите лета, разпиляли се изпод детската кофичка край хавлията. Опитвам се да съживя помръкналите цветя по вехтия пясък, даже и да се окаже, че са само спаружени водорасли, прищипани между песъчинките и попаднали в следите от нечии стъпки.
Пусти и безнадеждни са опитите ми да върна времето. Кучето ще разкъса падналия гълъб, гларусът със счупеното крило ще умре, морето ще изхвърли в пяната си поредните рачешки оглозки… А аз като мършава котка навлизам в някой от деветте си живота, като всеки предходен е бил последният.
Приклякам до водата и запалвам последната си цигара гадост. След малко и фасът ще се залюлее по морското око. И само след няколко дни няма да мога да разбера кой от всички прогизнали фасове по границата на прибоя е бил точно този – остатъкът от всемирната гадост, вкопчила се в мозъка ми.
Всичките някогашни усещания и преживявания са захвърлени в неписания архив на спомените ми. Докога ще ги мъкна, докога ще се влача под тежестта им, след като само ме натискат към земята? Не е гравитацията – те са, знам. Там са – като тъй наречените приятели в главата на шизофреника, спящ под похлупака на нереалността. Когато спре да им говори и да мисли за тях, те ще изчезнат. Е, понякога ше се вястват край него, размахващи крайници и мълвящи неми в безпомощна агония.
Je ne fume pas. И гадостта я няма. Не бях ходила отдавна до морето… Като дойде лятото, ще се метна на плаж. Ще си взема и добермана. Колкото и да се дърпа и да ми бяга, все ще го топна във водата да поцапа с лапи и да опръска някоя възмутена лелка.
Ще дойдеш ли с мен да се посмеем?

09.03.2004