Posts Tagged ‘любов’

02.05.2015

поезия е.
любовта.
и силата й.
камъни топи.
и теб дори.

Advertisements

за теб

09.07.2012

летните часовници тиктакат в синьо
рисуват ласки в дланите
завихрят мигове в косите
запълват очите ни с глухарчета
припяват в спомени по снимките
окапани от смях и от шампанско
и само
в избледнелите усмивки се догонваме
но няма връщане

18.10.2010

мислех
да запаля свещ и да изгорим в пламъка й
колко наивно
подпалих пътеката ни

Спомен

24.06.2010

Като късно лято е –
недоспало по пясъка,
с дъх на смокини и снощен коняк…
С преспи в очите и
малко останалост,
тук-таме по ризите звездно…
Разсипани листи, пера и маслини в очите…
Намигам ти отдалеч –
като знак за завръщане.
С раница, компас и кубинки по пътя ни…
Останал след нас.

24.06.2010

Имаше и такава любов

29.05.2010

Разбира се, една от многото. Къде по-цветна, къде по-луда, по-тиха, понякога люта или пък разхайтена. Но беше. Търкаляхме я по паважа като шарено камионче, дишахме я по баири, беряхме я по поляни, гонехме я, стигахме я… И пак ни се измъкваше, пак ни връхлиташе, нова, непозната и добре дошла. Ти помниш ли я? Не беше розова, никак дори, а твърде семпла, може би облечена в пъстра карирана риза, обула римски сандали. Но винаги гореща, винаги лятна – даже и в пукащите камъни студове. Такава я помня. Става ми малко хладно, като я мисля сега. Сигурно е от течението между двете балконски врати. Та… обратно към нея. Ти как я виждаше? Дали я доскосваше с болезнени пръсти, вплиташе ли дъх в косите й? Измолваше ли я? Странно как бледнеят някои неща… Един ден, бяхме се зарекли, да идем горе и там да я пуснем – хвърчило, да я оставим на мира, да иде и при други… Толкова бе голяма. Така и не стигнахме дотам. Не знам дали беше от жегата (нали все беше лято) или от друго. Не знам дали ние бяхме виновни или другият. Или аз. Грабнахме се след предиобедното кафе, метнахме се на мотора, ти отпред, аз – прегърнала те. И това беше. Завои, завои – добре познати, прах, камъчета… и автобусът. Нататък съм изрязала всичко. Грижливо. Понякога само отварям една дървена кутия, потъмняла от допира на дните. Там е… Ти обичаше да си подреден, аз бях разхвърляната. Но я пазя. Усмихваш ли се? Пазя я. С внучето утре ще идем горе. Рано сутринта, по хладнина. То ще пуска хвърчило. Мисля да захвърля егоизма и аз да го направя. Откога се каня.

29.05.2010