Archive for the ‘замотани пластове’ Category

26.11.2013

Червеният залез е прегърнал къщите, изплезил е език по улиците на града, стрелка се в очите на котките, прескача оградите, гони зайчета по фасадите, ту поспира да си отдъхне, ту се засилва на подскоци нанякъде си. Продавачката от магазина за обувки го е уловила в кошницата на велосипеда си, докато измерва сенките на минувачите по велоалеята. Две сестри в лилаво едва не я блъсват и тя залита, като изпуска слънцето, то пада, строшава се и се разпилява на хиляди огледални късчета, завъртяли в цветно отражение минаващия живот. Двете сестри продължават нататък, отнасяйки пулса му в стиснати юмручета, а продавачката присяда на бордюра, прищипва есенно листо между зъбите си и въздъхва в калейдоскопа на зениците си.

Advertisements

Неуловимости

25.11.2012

Някога, когато и аз бях малка, имах една приятелка, с която споделях нощните си бдения на тавана на къщата ни. Оттам, седнали върху скрина на баба, впервахме поглед в небето и гадаехме какво ще ни се случи или защо вече ни се е случило.
Тази ми приятелка ме учеше как да улавям звездите и да ги запазвам в тетрадката си със скъпи спомени, каквато, предполагам, повечето момичета сме имали. Та, значи, протягах пръст към звездата, закачах я на него и така лека-полека я понасях към листа, където я залепях, изговаряйки вълшебни заклинания, които вече не помня. И така цяло лято. Трябва да съм налепила всички звезди от небето в терадката си. Е, почти всички, защото и приятелката ми лепеше не по-малко усърдно от мен.
После неусетно пораснах и още по-неусетно съм забравила за звездите и тетрадката. Както се казва, животът ме погълна, може би даже ме изплю, но това няма никакво значение за тази история, камо ли за звездите.
След още доста време ми се наложи да се върна вкъщи, в къщата на родителите ми, които отдавна се бяха разпилели сред посоките на света. Домът на детинството ми пустееше, заразен с бурени и забрава. Въоръжена с любопитство и изпълнена със смес от мъка и любов, се разрових из миналото си. Беше очарователно. Като отлежало вино. Измина цял ден, обагрен в спомени, омая и сладостна тъга. Когато най-сетне мирясах, се бе стъмнило. Една цигара щеше да ми дойде добре. Една цигара в идеалната обстановка на любимото ми кътче – аз на тавана, седнала върху раклата на баба. Проскърцах стълбата дотам, не паднах, проврях се между паяжините и… Защо да не погледна в онова тъмнозеленото чекмедже, което чак сега ми се навря в очите? Да, разбира се, там си беше. Имаше най-хубавите ръждиви петна по листите, намрежени от малки дупчици. Погледнах към небето, после към тетрадката, после пак към небето.
Звездите бяха прогорили листите и се бяха върнали там горе. Усмихваха ми се познати.

09.02.2012

(…) Изу цървулите си и я поде тихо, тихо като люлчина песен първом, после я засука с китки като ленив гайтан, запретна ръкави, та я запрати към пода да я омеси по-добре, поогледа я и я надигна в усмивка. Беше негова. Нямаше кой да му пригласи, никой не я умееше като него. Мъката. (…)

Имаше и такава любов

29.05.2010

Разбира се, една от многото. Къде по-цветна, къде по-луда, по-тиха, понякога люта или пък разхайтена. Но беше. Търкаляхме я по паважа като шарено камионче, дишахме я по баири, беряхме я по поляни, гонехме я, стигахме я… И пак ни се измъкваше, пак ни връхлиташе, нова, непозната и добре дошла. Ти помниш ли я? Не беше розова, никак дори, а твърде семпла, може би облечена в пъстра карирана риза, обула римски сандали. Но винаги гореща, винаги лятна – даже и в пукащите камъни студове. Такава я помня. Става ми малко хладно, като я мисля сега. Сигурно е от течението между двете балконски врати. Та… обратно към нея. Ти как я виждаше? Дали я доскосваше с болезнени пръсти, вплиташе ли дъх в косите й? Измолваше ли я? Странно как бледнеят някои неща… Един ден, бяхме се зарекли, да идем горе и там да я пуснем – хвърчило, да я оставим на мира, да иде и при други… Толкова бе голяма. Така и не стигнахме дотам. Не знам дали беше от жегата (нали все беше лято) или от друго. Не знам дали ние бяхме виновни или другият. Или аз. Грабнахме се след предиобедното кафе, метнахме се на мотора, ти отпред, аз – прегърнала те. И това беше. Завои, завои – добре познати, прах, камъчета… и автобусът. Нататък съм изрязала всичко. Грижливо. Понякога само отварям една дървена кутия, потъмняла от допира на дните. Там е… Ти обичаше да си подреден, аз бях разхвърляната. Но я пазя. Усмихваш ли се? Пазя я. С внучето утре ще идем горе. Рано сутринта, по хладнина. То ще пуска хвърчило. Мисля да захвърля егоизма и аз да го направя. Откога се каня.

29.05.2010

издълбоко

29.05.2010

откъртих от стената онзи миг дето го чакахме толкова вечно че накрая когато той се случи не го забелязахме в заетост да мечтаем
въпреки него нещо се прекъсна в нас и заплавахме като самотни салове всеки в своето езеро моето по-солено твоето по-безводно точехме се точехме ясни един на друг и безнаказани в отдалечаването си скимтящи от възторга на плесента която лазеше и набъбваше
пак по стената
след толкова тръни и отровни откровения все пак си измих ръцете измих си и краката лакирах нокти и надежди и грабнах лекарското чукче и се започна Голямото чистене ръфане гризане и дълбане и издигане над парапета който уж ни закриляше от улицата който уж ни съхраняваше който уж ни създаваше усещане за единност и уют
плюя на всичко това на всичките тези имагинерни закътаности и свободи
защото оказа се свободата е извън всяка една рамка скоба сърце или длан
ха сега да видим дали крилете ми имат нужда от ремонт

28.05.2010