Относно поезията. МИ

Замислих се снощи, без да искам, как пиша, какво пиша. Каква е моята поезия. Направо: Липсата на рима, на ритъм, на люлеяност, патос и въздишки (експлицитно поне) не я прави апоетична. Защото поетът не би трябвало да коментира деня, живота, глобалното и личното, а да ги пресъздава според формАта си, според усета си за писане. Та какво е нашето време – нима е ритмично, нима е планируемо, нима не е стакато, нима не е низ от пропадания и завои, върволица от незадължителности? Нима не е осакатено от забързаност и липса на диалог? Как тогава да лея форми в напарфюмирани фрази и да вея ветрило с префинен жест? Е не мога. Явно съм касапин по душа, навремето исках да ставам хирург. Може не всекиму да допадат моите дантели, но това съм аз. Кратко, почти енигматично на места, тотално ежедневно. Без претенции, но с гордост. Най-вече заради това, че не се вземам насериозно. 🙂

благовеста г.
20.09.2009

4 Коментари to “Относно поезията. МИ”

  1. amelia Says:

    Възхитително представяне на една прекрасна поезия! 🙂

  2. eola Says:

    Благодаря ти! малко се засрамих от написаното, дано не звучи надуто.

  3. ellyst Says:

    🙂 На мен ми допадат твоите дантели. Отиват ти. 🙂

  4. eola Says:

    плета, плета – някъде стават дупки, ама какво да се прави 😉
    благодаря ти 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s